АЛФРЕД ЩИГЛИЦ

Искам да ви обърна внимание на най-голямото заблуждение за фотографията - терминът "професионална" се използва за успешни, по общо мнение снимки, а терминът "любителска" - за неудачните.

Но почти всички велики снимки се правят и винаги са се правили от хора, следвали фотографията в името на любовта и съвсем не в името на успеха. Терминът "любител" предполага човек, работещ в името на любовта, затова общоприетата класификация очевидно е грешна.

Алфред Щиглиц (Alfred Stieglitz) се родил на 1 януари 1864 г. в град Хобокен, щата Ню Джърси в богато еврейско семейство, емигрирало от Германия. На 11 години обичал да наблюдава работата на местния фотограф. Веднъж забелязал, че фотографът ретушира негатива.
- Опитвам се да направя така, че изображението да изглежда по-естествено, - обяснил фотографът целта на своите манипулации.
- На ваше място не бих го правил, - казало момчето след кратък размисъл.

Родителите на Алфред искали да дадат на децата си добро европейско образование и през 1881 г. се върнали в Германия. В Берлин Алфред постъпил във Висшото техническо училище. Скоро младият човек проявил художественните си наклонности, открил за себе си живописта и литературата, запознал се с авангардни художници и писатели. През 1883 г. разхождайки се из Берлин той забелязал фотоапарат на една витрина на магазин: "Купих го, занесох го в стаята си и до сега не съм се разделял с него. Той ме очарова, отначало това беше увлечение за мен, после - страст", - си спомнял по-късно. Известно време се занимавал под ръководството на професора-фотохимик Герман Фогел, но основен учител станал светът наоколо.

Младият човек пътешествал из Европа, почти не се разделял с камерата си. Било време на експерименти, привличала го границата на "технически възможното" През 1887 г. Шиглиц получил първата награда за фотографи любители в Лондон - получил сребърен медал от Питър Хенри Емерсон, авторът на книгата "Натуралистична фотография за изучаващите изобразително изкуство".

Връщайки се през 1890 г. в Ню Йорк, Щиглиц станал партньор във фирма, изработваща фотогравюри (Photochrome Engraving Company). Но голямата му страст била фотографията и тя му отговаряла със взаимност - до началото на XX век получил повече от 150 (!) награди и медали в различни конкурси и изложби. Не само несъмненият талант, но потресаващата работоспособност били причината за този успех. "Трябва да се избере място и след това старателно да се изучат линиите и осветлението", - казвал Щиглиц, - "След това наблюдавайте преминаващите фигури и изчаквайте момента, когато всичко се уравновеси, т.е. когато получите удовлетворение. Нерядко това означава чакане с часове".

От самото начало на своята кариера на фотограф, Щиглиц се сблъскал с пренебрежителното отношение към фотографията от страна на художествения елит: "Художниците, на които съм показвал ранните си снимки, казваха, че ми завиждат; че моите снимки са по-добри от техните картини, но за съжаление фотографията не е изкуство. Аз не мога да разбера, как едновременно може да се възхищават от работата ми и да я отхвърлят като създадена не от човешките ръце..." - се възмущавал Щиглиц.

През 1893 г. Щиглиц станал редактор на списанието "Американски фотограф-любител" ("American Amateur Photographer"), но скоро започнали проблеми с колегите му: управленският му стил се оказал доста авторитарен. През 1896 г. го принудили да напусне радакторското кресло и той се захванал с малко известното издание "Camera Notes".

В началото на 1902 г. директорът на "National Arts Club" Чарлз Де Кей помолил Щиглиц да организира изложба на съвременната американска фотография. Сред членовете на клуба се разгорели горещи спорове за това кои от фотографите да участват в изложбата. Не успял да получи поддръжката на болшинството, Щиглиц прибягнал до хитрост: от поддръжниците си основал инициативна група, на която поръчал подбора на снимките. Групата, влязла в историята на фотографията под името "Photo-Secession", била основана на 17 февруари 1902 г. две седмици преди откриването на изложбата.

По време на тържественното откриване на изложбата Гертруда Кейзебир попитала:
- Какво е: Photo-Secession? Мога ли да се смятам за Photo-Secession-ист?
- А чуствате ли се като член на клуба?
- Да, - отговорила Гертруда.
- Това е повече от достатъчно, - уверил я Щиглиц.

Когато Чарлз Берг, няколко снимки на когото участвали в изложбата задал същия въпрос, Щиглиц с авторитарен, за да не кажем груб маниер му отказал. Скоро на всички станало ясно, че решението да за това "да бъде или не" член на "Photo-Secession" се взема лично от Щиглиц и не подлежи на обсъждане.

През 1905 г. Щиглиц основал "Little Galleries of the Photo-Secession", която придобила известност като галерия "291", от номера на Пето авеню. Заедно със снимките, в "Галерия 291" се излагали картини на съвременни художници: Матис, Реноар, Сезан, Мане, Пикасо, Роден, О'Киф ... Не винаги тези изложби се ползвали с успех сред критиката и публиката. Обиденият Щиглиц даже напуснал клуба и никакви молби не могли да го върнат.

Няколко години по-късно Щиглиц изложил работите на самата Джорджия О'Киф, при това без да иска разрешението и. Когато разбрала за това, тя веднага се отправила към студиото:
- Кой Ви разреши да излагате нещата ми? - попитало възмутено момичето.
- Никой, - честно си признал Щиглиц.
- Аз съм Джорджия О'Киф, - закрещяла тя, - и настоявам незабавно да свалите всичко това от изложбата.
- Вие не можете да го направите, - спокойно отговорил той. - както не бихте могли да убиете собственото си дете.
- Настоявам, - упорито повтаряла тя и неочаквато се разсмяла.
- Тогава аз искам линч, - на свой ред се разсмял Щиглиц.

Тази среща станала начало на сътрудничество, дружба, любов, която продължила до края на живота му. Скоро съпругата му Емелина заварила съпруга си, обикалящ около голата Джорджия и след кратък размисъл ги изгонила от къщата. Скоро съпрузите се разделили; губейки нелюбимата си жена, Стиглиц загубил и състоянието и, от което основно финансирал проектите си. В началото на 1917 г. бил принуден да закрие любимата си рожба - "Галерия 291".

Щиглиц и О'Киф узаконили отношенията си през 1924 г. Имали голяма разлика (24 години) и това се отразило на отношенията им. О'Киф се влюбвала в учениците и приятелите на Щиглиц: отначало в младия фотограф Пол Стренд, който бил три години по-млад от нея, по-късно в Ансел Адамс, който в това време бил най-популярният фотограф пейзажист в Америка. Тя ту го напускала, ту се връщала, живеела с който и както си искала, но винаги се връщала обратно.
Струва си да се спомене още едно приключение в живота на Щиглиц: през 1927 г. се появила двадесетгодишна ученичка, а по съвместителство модел и любовница Дороти Норман, впоследствие написала книга за своя учител. У вече не така младият фотограф се пробудил нов интерес към живота и изкуството, той отново бил неразделен с фотоапарата си, снимал не само прекрасното тяло на своята възлюбена, но и любимия град. Разбира се, не обикалял улиците, опитвал се да запечата градските пейзажи от прозореца на дома си или в студиото.

Творческият живот на Щиглиц през 20-те и 30-те години бил плодотворен и успешен. Снимал много, снимките му се ползвали със заслужена популярност, излизали постоянно на страниците на книги, обложките на списания, изложби. Именно Щиглиц станал първият фотограф, чийто произведения придобили музеен статус.

След закриването на "Галерия 291", Щиглиц изпитвал трудности с продажбите на своите работи, а също и снимките и картините на учениците си. През декември 1925 г. той открил галерия "Intimate". Тя била с малки размери - Стиглиц я нарекъл "Стаята" - но за четири години съществуване в нея се провели няколко десетки изложби с голяма популярност. В началото на 1930 г. той открил нова галерия "An American Place", коато просъществувала до смртта му.

Ако се вярва на енциклопедиа "Британика", Щиглиц "почти сам въвел страната си в света на изкуството на XX век". И го правел с твърда ръка, жестоко разправяйки се с тези, които му пречат. "Той не можеше да се примири с това, че учениците му постепенно го напускат, че намират своя път, той винаги е смятал, че го предават. Това беше драмата на живота му. Той беше страшен собственик. Без да си дава сметка за това", - написала внучката на фотографа Сю Дейвидсън Лоув, автор на книгата "Stieglitz: A Memoir/Biography". Дори и с най-добрите си приятели успявал да развали отношенията си: "Денят, в който влязох в галерия "291", беше най-великият ден в живота ми ...", - написал Пол Стренд, - "Но денят, в който излязох от "An American Place", беше също толкова велик. Все едно излязох на чист въздух, освободих се от всичко, което беше станало за мен второстепенно, безнравствено, лишено от смисъл".

Може би за наказание съдбата поднесла на Щиглиц неприятна изненада - последните години от живота си свикналият да командва фотограф прекарал в пълна зависимост от своята жена. В началото на 1938 г. получил сърдечен пристъп, след който последвали и други - всеки от тях правел великият човек все по-слаб.
Когато през лятото на 1946 г. получил поредния (последен) сърдечен пристъп Джорджия не била там. Връщайки се, побързала да отиде в болницата: той бил жив, но в безсъзнание; Дороти Норман била до него. Нещастието не ги помирило: Джорджия изгонила младата съперница и изкарала последните часове с мъжа си. Алфред Стиглиц починал на 13 июли 1946 г. без да дойде в съзнание. Съгласно завещанието тялото му било кремирано, а прахът му бил ръзпръснат в езерото Джордж до Ню Йорк, където някога бил меденият им месец.

 

2010 © MACROPIC

© 2009-2017 MacroPic. All Rights Reserved.

Please publish modules in offcanvas position.